Николай Бердяев

 „Хубав град, ама ужасно мръсен”- отбелязва замислено журналистът от Милано. Три дни в София са достатъчни за преценка, а истината е, че и три часа стигат. Не че Италия блести от чистота, но поне кучешките лайна липсват. Тук е някакво смайващо изобилие от кучешко сране и човешко невъзпитание. Бай ганюви чада, ще се разболеем, ви казвам! Толкова е мръсно по улиците. По централните части на София, включително и по тези улици с посолства, консулства и други чужди администрации. Снегът затрупа мръсотията и създаде невъобразима паника. Разминаването между обясненията на кмета и действителността беше смайващо. Като продължително и скандално сношение между бели и черни. Нещо подобно на тайните записи във ФБР на оргиите на Мартин Лутер Кинг. Едно бяло голо момиче казва на Кинг: „Не трябва да вършиш такива неща, ти си проповедник”. А Мартин Лутер забележително отговаря: „Тази нощ съм само негър”. От всеки тежък въпрос има лесен изход, драги жители на София. Понякога кметът е кмет, друг път е просто бедстващ столичанин, зарит до гуша в снегове и контейнерни отпадъци. Каквото дойде в крайна сметка. По-важното е, че медиите обезпечават огромни количества авторитет, въпреки всякакъв вид провали, създават публика, превръщат я в партия и прочее. Ако не можете всеки ден да дърдорите по телевизията за своите несъществуващи успехи, политическото поприще е затворено за вас. Корупция на езика се нарича тази техника. Говориш точно обратното на това, което е в действителност. И хората се объркват в картинката. Истината е, че София днес изглежда така, както би изглеждала централната част на Лондон, ако Бойко Борисов беше успял да се добере до там. Винаги е опасна една слаба държава с нейната твърде негативна свобода. Да виждаш е събитие на съзнанието, а не зрителна реакция. Но няма по-добро лечение срещу оглупяването на електората от солидна доза управление на любимия избранник! Зрителят на прехода е предразположен към митове. ТВ-адресатът не разпознава кой кой е. Този дето го дават по телевизията става ли за кмет, става ли за министър-председател, става ли за държавник, или е по-подходящ да обладава жени в някогашен Картаген? Много труден въпрос в хипнотизиращото медийно пространство. Медиите са фабрика за производство на съгласие. Включително и по важни за свободата на личността казуси като новата Агенция по сигурността, галено наричана от пресата „българското ФБР”. Сякаш американското ФБР не събираше абсолютно незаконно съкрушителна информация за известните американци от бизнеса, спорта, журналистиката и администрацията, както и за всички конгресмени, губернатори и президенти. Така всеки пореден главен прокурор, демократ или републиканец знаеше, че директорът на ФБР е безскрупулен изнудвач с огромна власт, но се страхуваше до смърт да се отърве от него. Затова пък сивите кардинали в едно посттоталитарно общество са удобна и желана практика. Те са постоянна, неподвижна власт, която преподрежда свободната икономиката в несвободна. Власт, която направлява паричните потоци и щастието в страната. Колкото до обикновената тълпа, наречена народ, тя както обикновено празнува празниците в кочината си. Възбужда се от култови силови фрази в стил Владимир Путин: „Тренирал съм джудо, а не лека атлетика. Така че нямам намерение никъде да бягам.” Така хората с удоволствие понасят самонадеяните свръхпсихични реакции на Бойко Борисов на екрана. Както и унизителното предаване на Азис. Само в тази страна, където не ценят особено умниците, е възможно да се случи това: някой да ти плаща твърде добре, просто защото си драстичен идиот - Азис. Креативът на нацията напусна погнусен своята „народност”. И културното пространство бе заето от еманципацията на простака. Телевизионер, писател, актьор, собственик, бизнесмен, богаташ, това е господинът с дълбоката лична либерална концепция: „Че к’во му е на Азис? Не бъди толкова фашизирана”. Помощ! Възможно ли е подобно смешномислие? Наистина ли не разбирате, че културата е още и форма на политическа менталност.